Защото те, времената, винаги са някакви
Но хората по друг метод се приспособяват към тях. Или не се приспособяват.
“Остави хорицата на мира, шефство, не им отваряй очите; в случай че им ги отвориш, какво ще видят? Немотията си! Остави им ги тогава затворени, та да сънуват! ” Така мисли Зорбас на Казандзакис. Онзи грък, волният. Свободният. Защо един свободен човек би имал нещо срещу да се отварят очите на другите? Може би тъй като тъкмо свободният човек знае, че никой различен не може да те освободи, единствено ти самичък себе си? Ако казваш на някого истината, само че той не е дорасъл за нея, ще я познае ли?
Въпросът с истината е безконечна философска главоблъсканица – има ли я въобще, и даже да я има, то нужна ли е някому, или нейната предъвкана и изкривена сянка е задоволителна на индивида, с цел да съществува в мир със себе си? Ами, хора – всякакви, истини и потребности – също, става известно. В този текст става въпрос по- скоро за неналичието на истини, за това по какъв начин битието дефинира единствено себе си, за затварянето на очите. Животът, който живя нашето потомство, беше белязан от лъжи. На собствен ред ние създадохме свои легенди, митове и приказни чудовища и ги предадохме в завещание на идващото потомство. Така – напълно елементарно и някак разумно, това потомство загуби интерес към истината, тя към този момент не е настояща, никой не се интересува от нея, остават все по малко живи очевидци, пък и кому ли са нужни… Лошото (доброто?) е, че в никакъв случай не е допустимо до дъно да се не помни – все ще се откри една черна овца с добра памет в стадото.
Навярно е мъчно да си медиен необут в Русия – също както /навярно/ е мъчно да си и в България. Труден човек е и Владимир Яковлев, някогашен медиен необут с екстравагантни визии и противоречива известност. Сочат го като един от основателите на свободната преса в Русия, доколкото е допустима. Обвиняват го в заграбване на пари, в комерсиалност, в перфекционализъм и интровертност, само че постоянно акцентират дебело журналистическия му талант и комерсиалния му усет. Интересен факт от биографията на Яковлев – дядото, на който е кръстен, Владимир Яковлев-старши, е бил чекист. По думите на неговия внук, „ палач и кървясъл главорез ”. Сред многото му жертви са и личните му родители – той разстрелва татко си за далавера, а майка му се обесва, когато научава за това.
Детските мемоари на Яковлев-младши, както той самият споделя, са свързани с баба му – дребна дворянка, която употребила контактите си, с цел да предизвика познатите си към искреност и да написа доноси. Оказало се, че диванът, на който дребният Владимир е слушал приказки, резбованият бюфет, креслата и даже цялата квартира са реквизирани, а не купени. Дядо му и баба му били избрали за себе си мебели и квартира от имуществото на разстреляните, изпратените в изгнание, „ изчезналите ”…
Тук всеки от нас споделя „ Ужас! ” и трясва вратата към тази тягостна история, тъй като на никого не му се желае да е на мястото на младия Владимир Яковлев, когато той установява тези обстоятелства от фамилната история. От днешна позиция, към нея може да се подходи по метода, по който в България подхождаме от 1990-та насам, т.е. да кажем „ Такова беше времето ”, и да се постараем да забравим. А самият Яковлев формулира за себе си следното: „ Най-страшното следствие от наследствената контузия е неспособността ни да я осъзнаем. И – като разследване – неспособността ни да осъзнаем доколко тя дефинира живота ни през днешния ден и това, доколко днешните ни страхове са единствено призраци от предишното, за чието битие по този начин се боим да признаем… ”
През 2009 година секретарят на Комисията по досиетата Румен Борисов изнася в медиите информацията, че съхраняваните в архивите на някогашния наказателен уред „ картончета ” са 1 500 000. Става въпрос за тези „ картончета ” в архивите на някогашната Държавна сигурност (ДС), които се използваха в последните 28 години за всичко – изнудване, рекет, червени куфари, нерегламентирана лустрация и дискриминация, нормално толериране и протекционизъм, роднински и просташки злословия и така нататък Единственото, за което не съумяха да се употребяват нито „ картончетата ”, нито самият списък на Държавна сигурност, е признаването и осмислянето на предишното.
Всъщност тази численост може да наподобява даже утешителна, като се има поради, че през 1989 популацията наброява близо 9 000 000. Има късметлийски шанс тъкмо твоите родители да не са имали в никакъв случай нищо общо с репресивния уред, даже да са били членове на партията. Но все в миналото (дори прекомерно често) ще се наложи да срещнеш въпроса „ Ти знаеш ли, кой е татко му, надлежно – кой е той? ”. За мен персонално този въпрос няма никакъв смисъл, освен тъй като и двамата ми родители бяха безпартийни и никому незнайни люде, а и тъй като още в бележника ми за осми клас написа, че съм анархистка. (Не, в действителност не съм анархистка – просто не разпределям почитание и доверие безплатно.) Но аз не съм аршин, в обществото съществуват голямо количество хора, за които има значение кой – кой е. И според от това, дали индивидът е „ някой ”, дефинират отношението си към него, към работата му, към децата му, към заболяванията му… Не е кой-знае какво изобретение, а емпиричен опит.
Може би когато днешните индиферентни младежи доближат смислена възраст, по никакъв начин няма да е учудващо да зададат някои въпроси, на които по този начин и не се намира отговор. Особено в случай че са учили, мислили и сравнявали, както младежите неизбежно вършат. Тогава ще пристигна още веднъж моментът за отговор „ Такива бяха времената! ”. Защото те, времената, постоянно са някакви. Но хората по друг метод се приспособяват към тях. Или не се приспособяват. Аз нямам терзанията на Яковлев – мога да посоча къде се намираше магазин „ Явор ”, от който с родителите ми купихме дивана и шкафовете. Но какъв аршин бих могла да съм аз?
„ Всички ние, раслите в Русия, сме деца на жертви или на палачи. Ако в фамилията ви е нямало жертви – значи сте правоприемник на палачи. Ако е нямало палачи – сте правоприемник на жертви. Ако не е имало нито жертви, нито палачи – значи има загадка. Дори не се съмнявайте! ” – това е разкрил за себе си Владимир Яковлев. У нас, става известно, няма нито жертви, нито палачи, което значи, че сигурно има загадка. Най-неприятното качество на тайните е, че те постоянно изплуват от тинята, в която сме ги заровили, и то тъкмо в несъответствуващ миг. Смяната на поколенията не заличава нито греховете, нито заслугите. А когато моят безразличен младеж задава въпроса жертви ли сме или палачи, мога единствено да отговоря: ”Такива бяха времената, всички сме и жертви, и палачи в някакъв смисъл… ”
Автор: Диана Юсколова
Източник: Редута.бг
Виж всички публикации от Диана Юсколова-->
“Остави хорицата на мира, шефство, не им отваряй очите; в случай че им ги отвориш, какво ще видят? Немотията си! Остави им ги тогава затворени, та да сънуват! ” Така мисли Зорбас на Казандзакис. Онзи грък, волният. Свободният. Защо един свободен човек би имал нещо срещу да се отварят очите на другите? Може би тъй като тъкмо свободният човек знае, че никой различен не може да те освободи, единствено ти самичък себе си? Ако казваш на някого истината, само че той не е дорасъл за нея, ще я познае ли?
Въпросът с истината е безконечна философска главоблъсканица – има ли я въобще, и даже да я има, то нужна ли е някому, или нейната предъвкана и изкривена сянка е задоволителна на индивида, с цел да съществува в мир със себе си? Ами, хора – всякакви, истини и потребности – също, става известно. В този текст става въпрос по- скоро за неналичието на истини, за това по какъв начин битието дефинира единствено себе си, за затварянето на очите. Животът, който живя нашето потомство, беше белязан от лъжи. На собствен ред ние създадохме свои легенди, митове и приказни чудовища и ги предадохме в завещание на идващото потомство. Така – напълно елементарно и някак разумно, това потомство загуби интерес към истината, тя към този момент не е настояща, никой не се интересува от нея, остават все по малко живи очевидци, пък и кому ли са нужни… Лошото (доброто?) е, че в никакъв случай не е допустимо до дъно да се не помни – все ще се откри една черна овца с добра памет в стадото.
Навярно е мъчно да си медиен необут в Русия – също както /навярно/ е мъчно да си и в България. Труден човек е и Владимир Яковлев, някогашен медиен необут с екстравагантни визии и противоречива известност. Сочат го като един от основателите на свободната преса в Русия, доколкото е допустима. Обвиняват го в заграбване на пари, в комерсиалност, в перфекционализъм и интровертност, само че постоянно акцентират дебело журналистическия му талант и комерсиалния му усет. Интересен факт от биографията на Яковлев – дядото, на който е кръстен, Владимир Яковлев-старши, е бил чекист. По думите на неговия внук, „ палач и кървясъл главорез ”. Сред многото му жертви са и личните му родители – той разстрелва татко си за далавера, а майка му се обесва, когато научава за това.
Детските мемоари на Яковлев-младши, както той самият споделя, са свързани с баба му – дребна дворянка, която употребила контактите си, с цел да предизвика познатите си към искреност и да написа доноси. Оказало се, че диванът, на който дребният Владимир е слушал приказки, резбованият бюфет, креслата и даже цялата квартира са реквизирани, а не купени. Дядо му и баба му били избрали за себе си мебели и квартира от имуществото на разстреляните, изпратените в изгнание, „ изчезналите ”…
Тук всеки от нас споделя „ Ужас! ” и трясва вратата към тази тягостна история, тъй като на никого не му се желае да е на мястото на младия Владимир Яковлев, когато той установява тези обстоятелства от фамилната история. От днешна позиция, към нея може да се подходи по метода, по който в България подхождаме от 1990-та насам, т.е. да кажем „ Такова беше времето ”, и да се постараем да забравим. А самият Яковлев формулира за себе си следното: „ Най-страшното следствие от наследствената контузия е неспособността ни да я осъзнаем. И – като разследване – неспособността ни да осъзнаем доколко тя дефинира живота ни през днешния ден и това, доколко днешните ни страхове са единствено призраци от предишното, за чието битие по този начин се боим да признаем… ”
През 2009 година секретарят на Комисията по досиетата Румен Борисов изнася в медиите информацията, че съхраняваните в архивите на някогашния наказателен уред „ картончета ” са 1 500 000. Става въпрос за тези „ картончета ” в архивите на някогашната Държавна сигурност (ДС), които се използваха в последните 28 години за всичко – изнудване, рекет, червени куфари, нерегламентирана лустрация и дискриминация, нормално толериране и протекционизъм, роднински и просташки злословия и така нататък Единственото, за което не съумяха да се употребяват нито „ картончетата ”, нито самият списък на Държавна сигурност, е признаването и осмислянето на предишното.
Всъщност тази численост може да наподобява даже утешителна, като се има поради, че през 1989 популацията наброява близо 9 000 000. Има късметлийски шанс тъкмо твоите родители да не са имали в никакъв случай нищо общо с репресивния уред, даже да са били членове на партията. Но все в миналото (дори прекомерно често) ще се наложи да срещнеш въпроса „ Ти знаеш ли, кой е татко му, надлежно – кой е той? ”. За мен персонално този въпрос няма никакъв смисъл, освен тъй като и двамата ми родители бяха безпартийни и никому незнайни люде, а и тъй като още в бележника ми за осми клас написа, че съм анархистка. (Не, в действителност не съм анархистка – просто не разпределям почитание и доверие безплатно.) Но аз не съм аршин, в обществото съществуват голямо количество хора, за които има значение кой – кой е. И според от това, дали индивидът е „ някой ”, дефинират отношението си към него, към работата му, към децата му, към заболяванията му… Не е кой-знае какво изобретение, а емпиричен опит.
Може би когато днешните индиферентни младежи доближат смислена възраст, по никакъв начин няма да е учудващо да зададат някои въпроси, на които по този начин и не се намира отговор. Особено в случай че са учили, мислили и сравнявали, както младежите неизбежно вършат. Тогава ще пристигна още веднъж моментът за отговор „ Такива бяха времената! ”. Защото те, времената, постоянно са някакви. Но хората по друг метод се приспособяват към тях. Или не се приспособяват. Аз нямам терзанията на Яковлев – мога да посоча къде се намираше магазин „ Явор ”, от който с родителите ми купихме дивана и шкафовете. Но какъв аршин бих могла да съм аз?
„ Всички ние, раслите в Русия, сме деца на жертви или на палачи. Ако в фамилията ви е нямало жертви – значи сте правоприемник на палачи. Ако е нямало палачи – сте правоприемник на жертви. Ако не е имало нито жертви, нито палачи – значи има загадка. Дори не се съмнявайте! ” – това е разкрил за себе си Владимир Яковлев. У нас, става известно, няма нито жертви, нито палачи, което значи, че сигурно има загадка. Най-неприятното качество на тайните е, че те постоянно изплуват от тинята, в която сме ги заровили, и то тъкмо в несъответствуващ миг. Смяната на поколенията не заличава нито греховете, нито заслугите. А когато моят безразличен младеж задава въпроса жертви ли сме или палачи, мога единствено да отговоря: ”Такива бяха времената, всички сме и жертви, и палачи в някакъв смисъл… ”
Автор: Диана Юсколова
Източник: Редута.бг
Виж всички публикации от Диана Юсколова-->
Източник: klassa.bg
КОМЕНТАРИ